пряка демокрация (direct democracy)

 
пряка демокрация (direct democracy)

 
Рейтинг: 3.00
(268)
ГЛАВНА (ново броене след 60 000:)
Връзки / LINKS
КОНТАКТ И ОРГАНИЗАЦИЯ
Календар
Анкети
"Ф" като “фалшиво” / F like "fake"
Лични файлове
Музика
Изпрати картичка :)


Мирно кротко Публикации Галерия ХРОНИКА и ИСКАНИЯ Открит ФОРУМ

Публикации / Васил Левски - българската мечта

Васил Левски - българската мечта
15.02.11 18:08

Автор:Илия Тодев
 

ВАСИЛ ЛЕВСКИ - БЪЛГАРСКАТА МЕЧТА[1]
Илия Тодев

Почитаемо събрание, скъпи сънародници!

Винаги на днешната дата ние, българите, независимо дали сме в родината или извън нея, се прекланяме пред безсмъртния подвиг на Васил Левски, Апостол на свободата. Защото само който тачи великите дела на своя род, има шанс да остави и той следа в този нетраен свят. Защото само който помни своите предци, знае кой е, откъде идва и накъде отива. Защото само който познава миналото, може да надмогне човешката си ограниченост и да се докосне до вечността.

За всички нас особен смисъл придобива днешният ден и поради факта, че както вие, така и аз, го изживяваме тук, в Америка, тази необикновена страна, която още от своето създаване се е посветила на свободата, не само за себе си, но и за цялото човечество - и тъкмо на това се дължи нейната безподобна привлекателност. Като нищо друго чутовното дело на Апостола ни сродява с духа на Америка - защото, както написа Христо Ботев, който умира за свободата, той се жертва не само за своето отечество, но и за всичкия свят. Колкото и далечна, колкото и малка да изглежда оттук нашата мила родина, отбелязвайки днешния ден ние напомняме, както на себе си, така и на всички останали, че в универсалния храм на човешката свобода ние, българите, преди 134 години сме издигнали свой олтар - и този олтар носи името Васил Левски!

***

Васил Левски вече е легенда. Интересът към него е всенароден и кажи-речи постоянен, а всяка негова годишнина е като редовно завръщане на все по-ярка звезда.

Каква е тайната на неговата растяща популярност?

Нека, в търсене отговор за този интригуващ въпрос, проследим неговия живот и дело.

Левски е роден на 6/18 юли 1837 в подбалканския град Карлово. Произхожда от средна ръка семейство, будно, патриотично, предприемчиво. Баща му е занаятчия и търговец, но през 1844 се разорява и няколко години по-късно умира. За щастие, бъдещият Апостол на свободата има вуйчо, на когото е кръстен. Хаджи Василий е изповедник и таксидиот на Хилендарския манастир. Той взема своя сестриник за помощник и така момчето може да завърши класно училище и свещенически курс. Васил Иванов Кунчев, както е рожденото име на бъдещия водач на българската национална революция, обаче мечтае за високо учение и вуйчото обещава да го прати в Русия. Но Хилендарецът не е искрен - той просто иска да привърже към себе си младежа. Все със същата цел го убеждава да приеме и монашески чин - и на 22-та си година Васил става дякон Игнатий.

Но не забравя бляна си за наука. Разбрал накрая, че е бил залъгван като малко дете, той е дълбоко огорчен. Намразва вуйчо си и по друга причина. За разлика от възрожденското духовенство, което като цяло всеотдайно изпълнява както душеспасителната, така и патриотично-просветителската си мисия, хаджи Василий е слабо грамотен човек, бездушен лицемер и груб материалист. Единственото му кажи-речи качество е сладкогласното църковно пение, което предава на своя племенник. Винаги след това дякон Игнатий смайва мало и голямо с чудния си глас и с изкусното си пеене. Основната задача на хаджи Василий, обаче, е да събира подаяния за своя манастир. Вуйчо и племенник ходят от село на село, изповядват българите, пеят по църквите и събират волни пожертвувания за хилендарското братство, но повечето пари себичният хаджи Василий присвоява. За идеалистично настроения дякон Игнатий това е крайно отблъскващо

Междувременно, за Балканите назряват решаващи мигове. С Кримската война (1853-56) Европа спасява Османската империя от дезинтеграция, но при условие за коренни модернизационни реформи. Тъкмо тези реформи са големият шанс на българите да си извоюват национален статус под формата на автокефална Църква. И те не го изпускат. На 3 април 1860 в Цариград епископ Иларион Макариополски тържествено декларира непризнаване на Цариградския гръцки патриарх. Този акт създава небивал масов ентусиазъм в страната. Скоро обаче става ясно, че е сравнително лесно да се обяви църковно-национална независимост, но е много по-трудно да се постигне нейното признаване от страна на меродавните фактори - Великите сили и най-вече Русия, Високата порта, Цариградската патриаршия. Иларион Макариополски е пратен на заточение, а на българите са направени някои дребни отстъпки. Като отговор, от българска страна в Цариград се свиква църковно-народен събор. Той поверява така оформилия се Църковно-национален въпрос на едно постоянно присъствие начело с Пловдивския представител д-р Стоян Чомаков. С постоянство и търпение той в продължение на десет години прилага тактика на чартизъм отдолу и лобизъм отгоре. В резултат, през 1870 е извоюван султанският ферман, с който се учреждава Екзархията - първообразът на днешната ни православна Църква. Българите най-сетне не само си връщаме древната автокефална йерархия, но и ставаме нация - както за себе си, така и за другите, не само де юре, но и де факто.[2]

От друга страна, онези от балканците, които бленуват за стесняване на турското владичество, остават твърде недоволни от запазеното в резултат на Кримската война териториално статукво. Скоро власи и молдавци се обединяват в обща държава, която взема името “Румъния”, и са готови с оръжие да защитават новопридобитото си национално единство. В Босна и Херцеговина избухва поредица от въстания, а черногорците водят няколко войни с Османската империя. За бой се стягат и гърци и сърби, като помежду си обсъждат и официално съюзяване с румъни и черногорци. Най-активен е сръбският княз Михайло Обренович. Той иска да увлече балканските народи в обща освободителна война срещу турците, чрез която да изгради голяма южнославянска държава начело със Сърбия и своята династия. Встрани от военните приготовления не остават и българите. В Белград пристига Раковски, най-дейният и най-авторитетен представител на българската емиграция. Той се сближава с Михайло Обренович, който го признава за български водач. Раковски започва да издава в. “Дунавски лебед” за пропаганда на своите патриотични идеи. Около списването на този вестник бързо се създава мрежа от дописници, които събират доброволци за неговите бунтовнически планове. Без да пренебрегва Църковния въпрос, през 1861 Раковски създава и ядрото на бъдеща освободителна армия, с която се кани да прогони турците от своята родина. Това е прочутата Първа българска легия в Белград. В сръбската столица (юни 1862) той сформира и върховен ръководен орган - “Привременно българско началство”.

В тази напрегната, наситена с вълнуващи очаквания, обстановка дякон Игнатий не може да остане равнодушен. Вече е 24-годишен и взема живота изключително насериозно. Отвратен от хаджи Василий, той сменя своя идеал:  вместо учение - служба на родината. “Аз съм посветил себе си на отечеството си - изповядва той в едно свое по-късно писмо - още от [18]61-во лето да му служа до смърт и да работя по народната воля.”[3]

Предвид духовния му сан, би следвало да очакваме, че той ще потърси роля в Църковния въпрос - там тъкмо тогава се открива и много работа, и големи перспективи. Но разочарованието[4] от вуйчо си дякон Игнатий вероятно е пренесъл върху цялото духовенство, върху Църквата, а оттам и върху Църковния въпрос. Няколко години по-късно, през 1864, той дори ще се размонаши - ще подстриже косата си и ще се откаже от расото. Но това не е скъсване с религията, още по-малко - с Исус Христос, а с ограниченията на монашеския статус, който прохождащият революционер намира недостатъчен за добруването на обществото. Исторически е невярно обаче да противопоставяме Левски както на българското духовенство и на Църквата[5], така и на Църковния въпрос и на Черковниците. По-нататък в своята дейност той ще заклева революционерите не само пред кама и револвер, но и пред кръст и евангелие, духовници ще му бъдат верни другари - като монаха-чудак отец Матей Преображенски. Преди смъртта си Левски се изповядва и получава последно причастие от поп Тодор Митов. Макар поради форсмажорни обстоятелства в живота си често да изоставя своето духовно име, мигове преди смъртта си Левски се връща окончателно към него. И последните думи на безсмъртния Апостол на българската свобода са: “ Отче, моли се за България и поменувай в молитвите си дякон Игнатий!” Науката е на път окончателно да развенчае и вероятния мит за предателството на поп Кръстю Никифоров, който също е верен съратник на Апостола и прави много за революционното дело както в Ловеч, така и в цялата страна. Сега ние вече все повече се убеждаваме, че залавянето на Левски в Къкринското ханче е плод просто на нещастно стечение на обстоятелствата. Както ще се види по-сетне в моето изложение, Левски не е враг и на Черковниците. Той поставя въоръжената борба на първо място, но не отрича техните политически методи и средства, а прави опити - наистина, не само с убеждение, но и с натиск - да се сработи с тях в общо дело за България.

Но… да се върнем на метаморфозата на дякон Игнатий през 1861-во лето. Тя съвсем вярно е доловена още Вазов, от който получава незабравим поетичен израз:

“Това расо черно, що нося отгоре,

не ме помирява с тия небеса

и когато в храма дигна си гласа

химн да пея Богу, да получа раят,

мисля, че Той слуша тия, що ридаят

в тоя дол плачевни, живот нестерпим,

и мойта молитва се губи кат дим,

и Господ сърдит си затуля ухото

на светата песен и херувикото.”

Прочее, дякон Игнатий вече смята, че е безусловно необходима борба с оръжие в ръка, борба на живот и на смърт. И през пролетта на 1862 виждаме дотогавашния покорен калугерски слуга и сладкогласен църковен певец като участник в Легията: сериозен, напет, с красива униформа, с ботуши и шапка с кокарда и перо, със сабя и пушка - както ни го показва снимка от това време. В Легията, която всъщност е вид военно училище, Васил Кунчев най-сетне открива себе си - смел, вдъхновен и жертвоготовен ратник за свободата на отечеството. Слуша в захлас разпалените уроци на Раковски по българска история, а по-сетне чете и неговия “Горски пътник” - бунтовно-патриотичния катехизис на възрожденската ни младеж. Патриархът на българската революция също забелязва синеокия момък от Карлово. Той е впечатлен не само от страстния му идеализъм, но и от превъзходните му физически качества, проявени в редовните гимнастически упражнения на легистите. Тъкмо от тогава е неговият прочут възглас - “Какъв лъвски скок!” Така дякон Игнатий получава най-известното от прозвищата, с които остава в историята - “Левски”!

Но така мечтаният от Легията освободителен поход по Стара планина не се състои. Великите сили искат умиротворение на Балканите. Срещу отстъпки по мирен начин от зреещия конфликт се оттеглят и румъни, и гърци, и сърби. Черногорците губят войната, херцеговинците слагат оръжие, Българската легия е разпусната. Левски трябва да се прибере в Карлово и отново - но за кратко! - става дякон Игнатий. Следващите няколко години учителства, но вече знае призванието си. Уверен в мисията си, той чака завръщането на бунтовното време.

Часът на въоръжената борба отново удря в 1866. Разгромът на Австрия от страна на Прусия води до нов мизансцен в световната политика и разгаря тлеещия Източен въпрос. Румъните сменят княза си и са готови с оръжие да се противопоставят на турците, които искат със сила да върнат статуквото. На Крит гърците вдигат ожесточено въстание, което бързо става емблема на новата Източна криза. В играта бърза да влезе и Сърбия. Княз Михаил отново изпъква като обединителен център на борбата с турците. Сега всичко е значително по-сериозно. Православна Русия, макар и предпазливо, дава подкрепата си на надигащите се балканци, а сърби, гърци и румъни повеждат преговори за общи усилия, като най-сетне формализират антитурската си коалиция. Това е т.н. Първи балкански съюз.

Назад не остава и българската емиграция. Раковски актуализира старите си четнически планове, но той е тежко болен и не ще може да поведе сънародниците си в нов национално-освободителен поход. Инициативата минава в други ръце. Една част от “Младите” (това е друго название на възрожденските ни бунтовници), обединена около т.н. ТБЦК, подписва акт за“свещена коалиция” с румъните срещу турците, която коалиция да прерасне в дуалистична държава. Връх обаче вземат “Старите”, водени от Добродетелната дружина и Одеското настоятелство. Това пък са заможните българи от Влашко и Южна Русия; те са патриоти, но вярват повече на Русия, отколкото в своя народ. С благословията на Северната империя“Старите” сключват договор за българо-сръбска дуалистична държава. В България са изпратени две чети - на Панайот Хитов и Филип Тотю, които да проверят настроението на народа. После минават в Сърбия, където се създава т.н. Втора българска легия.

Прочее, за пореден път всички балканци се готвят за обща битка с турците.

При този кипеж Левски зарязва учителството и с пукването на пролетта се прехвърля във Влашко. По личната препоръка на Раковски става знаменосец на Панайот Хитов. Първоначално прочутият войвода е против, тъй като Левски му се вижда млад и неопитен. Но бързо ще оцени неговите качества. “Знаменосецът ми Левски - спомня си той по-сетне пред Ст. Заимов - на сън беше лек като заек - от най-малкия шум рипваше и се улавяше за оръжието. По скалите и по върховете планински той се катереше като дива коза, а пък деретата като сърна прескачаше. Куршумът му всякога на месо удряше. В боя бе пъргав и решителен като лъв. И сега ми е жал за тоя истински рицар на свободата.”[6]

Състояща се от 30 юнаци, четата минава Дунава при Тутракан на 28 април 1867. Стара планина тя стига на 12 май, а на 14 юли се надвесва над чудно красивото Карловско поле. Левски, окичен с оръжие, в хайдушка премяна, слиза в родния си град да види майка си и своите другари от детството. Гина Кунчева е колкото уплашена, толкова и щастлива. Горда, че е родила и отгледала такъв юнак, с непогрешим майчински усет тя знае: това е пътят на смъртта. Едва зърнал майка си, Левски бърза да се върне в дружината, която в следващите дни без да даде жертви разбива две потери, едната водена от Златишкия каймакамин, другата от Софийския бюлюк башия, и след това се прехвърля в Сърбия.

Така Левски постъпва във Втората българска легия. С особен интерес изучава тактика и стратегия, пръв е по стрелба. Жаждата му за знания е неутолима. Той говори малко и слуша много и се старае всячески да попълни образованието си. Като истински аскет скромен и съсредоточен, той остава чужд на удоволствията на своите другари, но заедно с всички е окрилен от чувството за сръбско-българска солидарност и от предстоящата борба с вековния неприятел. И този път обаче горчиво разочарование очаква българските бунтовници. Великите сили налагат мирен изход и на тази Източната криза. Срещу някои отстъпки от страна на турците Сърбия отново започва да свива бойните си знамена. Освен това тя има анексионистични апетити към български земи. Втората легия става пречка за сръбския шовинизъм и затова през пролетта на 1868 бива разпусната - при това по начин, крайно унизителен както за личното, така и за националното достойнство на легионерите.

Оставащи верни на бунтовническата си клетва “Свобода или смърт!”, повечето от тях се прехвърлят във Влашко и оттам под водителството на Хаджи Димитър и Стефан Караджа тръгват към Балкана. За Левски към разтурянето на Легията се прибавя и лично нещастие под формата на тежка, приковала го за дълго на легло, болест, та той не може да тръгне на бой с останалите. Но от друга страна, това злощастно само по себе си обстоятелство го спасява, попречвайки му да вземе участие в едно героично, но обречено на гибел начинание, и му дава възможност да обмисли положението и да очертае новите пътища пред българските революционери. Неговото прозрение е отразено в знаменитото му писмо до Панайот Хитов от пролетта на 1868, в което казва, че е намислил нещо, от което ако спечели, печели цял народ, ако  изгуби - губи само себе си.[7]

В какво по-точно се състои идеята? Тежестта на революционната подготовка да се пренесе вътре в страната, където да се изгради разклонена мрежа от комитети с цел подготовка на народа за масово въоръжено въстание; българите да бъдат солидарни, да разчитат изключително на себе си, да бъдат независими от чужди сили и да се стремят не само към възстановяване на националната държавност, но и към изравняване с другите европейски народи. Прочее, конспиративна и суверенна ВРО - това е планът на Левски, план, който лично ще изпълни. Тъкмо с това той ще остане в историята. До тази мисъл той стига самостоятелно, изхождайки от непосредствения си опит и от напредналото развитие на българската революционна практика. Наистина, преди него и Раковски говори за комитети и вътрешна подготовка, но само като допълнение към четите, а в края на живота си осъзнава, че зависимостта от чуждите е пагубна. ВРО се опитват да изграждат и ТБЦК, и Добродетелната дружина, но без там да поставят най-силното ударение, без да схващат, че това е conditio sine qua non за българското освобождение. А и за едните, и за другите българската самостоятелност е гаранция за неуспех. Да не говорим, че сред всички тях няма личност, която не само да формулира нова освободителна доктрина, но и сама да се нагърби с нейното приложение на практика.

Ясно осъзнал целта си, Левски се връща във Влашко и търси подкрепа от средите на “Младите”, които междувременно, в противовес на консервативната “Добродетелна дружина”,бяха създали нова организация - “Българско общество”. Формално това също е просветно и благотворително дружество, но същината му е политическа. Тук цари голямо разнообразие, но и пълен хаос от идеи, домогвания, комбинации. Едни са дуалисти, други федералисти, едни защитават радикален революционизъм, други са по-умерени, едни са за самостоятелно действие, други изтъкват ползата от съюзяване с приятелски народи и пр., и пр. Получил за кроежите си и морална, и финансова подкрепа от“Българското общество”, в началото на декември 1868 Левски напуска Букурещ. Така започва първата от неговите знаменити обиколки из България.

Не знаем много за нея. Известно е, че Апостолът първо отива в Цариград и след това тръгва на север, посещавайки редица градове из Тракия и Мизия. Той остава с впечатление, че народът би се вдигнал на въстание, но че то би било обречено на неуспех без предварителна подготовка, за която смята, че са му необходими “лозинки” (това са пароли и шифри), прокламации и пълномощно. Тези бунтовнически “инструменти” той потърсва от емиграцията и така на 24 февруари 1869 отново се озовава на румънска земя. Прокламация му печата Иван Касабов, водач на вече изчезналия ТБЦК и сега редактор на в. “Народност”, орган на “Младите”. “Братя българи! - казва се в този бунтовен позив! - Дързостно прочее да скочим сички на оръжие против нашите столетни угнетители. Доста сме сълзи проливали, ето сега е сгодното време. Чакайте само първия знак, който ще ви се даде от Стара планина, пък тогава напред!”[8]

Все Касабов снабдява Левски и с пълномощно. Както прокламацията, и то е от името на “Привременното правителство в Балкана”. Макар да има мнения, че това е реално съществувала институция, става дума по-скоро за фикция, с която преди това си служат и Хаджи Димитър и Стефан Караджа. За разлика от двамата войводи, обаче, които са разбити преди да я превърнат в действителност, Левски скоро ще й придаде плът и кръв, като ще я настани в Ловеч. Така Апостолът успешно започва да възкресява българската държавност в нелегален вариант. Следва да се отбележи, че по същото време и в същото направление успех бележат и възрожденските ни Еволюционисти с учредяването на Екзархията, която е много повече и от Църква, и от прост институционален атрибут на българската нация. Като теократична културно-национална автономия, Екзархията обладава и немаловажни свойства на държава, тя притежава свръхфункции, които позволяват да се говори за държавност преди държавата.[9] И по замисъл, и по изпълнение такава, отчасти в действителност, отчасти като възможност, държава е и ВРО на Левски. От държавностния аспект на Екзархията тя се различава по това, че е конспиративна и слага по-тежко ударение на коерцитивните средства и органи, докато нововъзстановената българска йерархия работи легално и предпочита ненасилствени методи и институции.

На 1 май 1869 Левски започва втората си обиколка из България за да положи основата на ВРО. Първият си комитет основава в Плевен. Следват Ловеч, Перущица, Пазарджик, Карлово, Пловдив, Чирпан, Стара Загора, Сливен…[10] После Апостолът отново прехвърля Балкана за да посети още градове и села из Северна България, а на 26 август 1869 се връща в Румъния. Неговото намерение е да запознае емиграцията с извършеното и да я убеди да го следва. Почти година той престоява в Букурещ за да води спорове с представители на различните течения сред “Младите” в стремежа си да ги привлече на своя страна. Сближава се с групата на Любен Каравелов, печели тяхното одобрение и поддръжка и заедно с тях през есента на 1869 създава БРЦК. Благодарение редакторството на в. “Свобода”, а и като по-възрастен (роден 1834), по-учен (следвал е в Московския университет) и по-родовит (чорбаджийски син), в новата организация най-силно изпъква Каравелов. Ударил при мнозината емигранти на камък, Левски не е доволен и от дейността на новооснования БРЦК. Защото неговият председател, като талантлив писател и блестящ журналист, държи най-много на словото. Не че теорията и пропагандата са излишни, но в представите на твореца на ВРО те далеч не стигат за успешна революция. Впрочем, когато се съпоставят Левски и Каравелов, следва да се помни, че те се различават по допълващ се начин и това ги прави един твърде успешен революционен тандем.

Но… така или иначе, Левски е разочарован. Дошъл е да представи на емиграцията “народното мнение на простия и учения народ в Българско”[11], а в най-добрия случай е срещнал подценяване! “Брате - пише той по-късно на един от революционерите (Ив. Кършовски) във Влашко - тамкашните ви работи ме смутиха… И с думи не можахме да се разберем. Тогава моят път беше да се върна в Българско и да си работим както ни стига ума, че от вас комуто се харесва да върви с нас той ще ни се обади и ние ще го приемем.”[12]

Прочее, през май 1870 Левски се връща в България за да продължи изграждането на своята ВРО. Сега пристъпва към създаване на център. За такъв избира Ловешкия комитет и го нарича с вече познатото ни име “Привременно правителство в България. І отд. от БРЦК”. Такъв надпис носи и специално изработеният за новата институция печат. Сетне учредява още комитети - в Търново, Горна Оряховица, Лясковец, Етрополе, Орхание (Ботевград), София. Името на Левски започва да се превръща в легенда - и към неговата организация се присъединяват все нови и нови патриоти. Следващата стъпка е изработването на регламент за функционирането на разрастващата се ВРО. Левски съставя проектоустав и го подлага на всенародно обсъждане.“Носехме уставопроекта - спомня си Хр. Иванов-Големия, един от близките съратници на Апостола - от град на град и от село на село и го четяха, което се види за по-добро да се потвърди, а което се види за излишно да се изхвърли, а което се види за нужно и недостатъчно да се притури. Тъй се нареди и потвърди от народа.”[13] За същото преписи от документа се пращат и на емиграцията. Прочее, Левски провежда първия ни референдум.

Този документ обаче е много повече от обикновен организационен правилник. В отделна негова част Левски излага и своите идеи за бъдещето и затова я нарича “Нареда на работниците за освобождението на българския народ”: “С една обща революция - изтъква той целта - да се направи коренно преобразувание на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление); на същото това място, което са нашите прадеди със силата на оръжието и със своята свята кръв откупили, в което днес безчеловечно беснеят турски кеседжии и еничери и в което владей правото на силата, да са подигни храм на истината и правата свобода и турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всички народности - българи, турци, евреи и пр. щат бъдат равноправни в сяко отношение, било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото било, всички щат спадат под един общ закон, който по вишегласието от всички народности ще са избере.”[14]

Левски е бил съпоставян с не един чужд освободителен вожд или идеолог - най-често с италианския революционер Джузепе Мацини. Бил е сравняван и с Джордж Уошингтън - от известния българист Фредерик Чери. Тук аз бих посочил и друг възможен американски паралел на Левски - Преподобния Мартин Лутър Кинг. Цяло столетие преди този прочут водач на движението за граждански права на черните американци да произнесе своето знаменито “I have e dream…”, и нашият дякон Игнатий със сякаш казва, не само на своите съвременници, но и на нас, неговите потомци, не само на българите, но и на целия свят: “Аз имам мечта - не само за мъжество, достойнство и равенство на моя народ с останалите европейци, но и за всеобща свобода и демокрация, за съвършено братство и равенство - не само на личностите, но и на верските и етническите общности. Аз имам мечта…”

Именно тук, в тази проникновена визия за бъдещето е непреходното величие на Апостола. Тук е коренът на неговата растяща популярност, на неговото все по-ярко безсмъртие. Левски - това е българската мечта! Мечта, която далеч не е изчерпала своята болезнено конкретна актуалност. Защото и днес, 134 години след смъртта на Апостола, свободата ни често прилича на хаос, демократичната ни република не е нито свята, нито чиста, националната ни чест е уязвена от бедност и несправедливост, гражданската ни съвест нерядко е в плен на старите робски рефлекси, макар и вече членове на ЕС, ние сме чувствително под нивото на другите европейци.

Разбира се, всеки от нас има своите лични блянове, своите дълбоко съкровени мечти - за любов и чест, за победи и власт, за богатство и независимост, за познание и мъдрост, за съзидание и слава, за семейство и потомци и пр. и пр. Но каквото и да постига, за да оправдае пред Бога и хората своето съществуване всеки от нас рано или късно се изправя пред проблема за своята идентичност, т.е. пред Левски - най-яркият символ на българското. А дори само като копнеж, дори само като фантазия, Левски е в състояние подобно на нищо друго не само да окриля за полет, но и да лекува българската душа от всичките й комплекси - били те мними или истински! Колкото и да са егоистични или разнородни всичките ни мечти, те имат един задължителен общ знаменател - Левски.

Прочее, уставопроектът е истински шедьовър на предосвобожденската ни революционна теория. Сега Апостолът се разкрива не само като блестящ организатор - “напредничавостта на неговите понятия”[15], както много точно се изразява още Вазов, го представя и като политически мислител от международен мащаб. Неговото величие ще изпъкне още по-релефно, ако си припомним, че той се ражда в малка, бедна и изостанала страна, че израства в неголям провинциален град, че е с нисък социален произход, че няма възможност да получи добро образование.

Максималистичните цели, които Левски си поставя, неговите копнения по един съвършен свят не му пречат да бъде трезв реалист и да съзнава ясно задачите на момента. Неговата непосредствена цел е обща българска национално-освободителна революция. Но за успешното провеждане на подобна мащабна акция не са необходими само правилна доктрина и адекватна организация. Към каузата трябва да се привлече целият народ. Затова Левски не престава с опитите да се разбере с другите - на първо място с бунтовническата емиграция. Там той продължава да среща неразбиране, незачитане, разногласия, излишни умувания, ненужни противоречия. Но, така или иначе, и на юг, и на север от Дунава се стига до идеята за свикване на едно общо събрание, което да сплоти революционерите чрез единна програма и устав.

Събранието се провежда между 29 април и 4 май 1872 в Букурещ, в дома на Каравелов. В името на жадуваното единство Левски прави някои формални компромиси в програмата и устава, които са редактирани от опитната в писането ръка на домакина. Все той отново е избран за председател, а за главен апостол на Мизия, Тракия и Македония е определен Левски, който получава и специално пълномощно. С него може да представлява целия БРЦК, а действията му са неограничени - тоест Левски запазва дотогавашните си позиции, а революционерите, макар до известна степен формално и нетрайно, са обединени в обща организация.

***

Но Левски знае, че това също не е достатъчно - нужен е общ патриотичен фронт. Това го изправя пред ново предизвикателство: какво да се прави с Черковниците, които не са за пренебрегване? Какъв е подходът на Левски в този случай, който е важен, не само от чисто научна гледна точка, но и от актуално-политическа. Защото Левски е нашият национален герой, той би следвало да ни обединява, а не да ни разделя - а както през Възраждането, така и днес има немалко българи, които отричат въоръженото насилие като средство за решаване на обществените проблеми.

Левски минава за най-последователният привърженик на революционните методи. Но е ли бил той и безкомпромисен противник на т.н. просветителство, на реформизма, на мирното политическо действие в полза на българското освобождение? Досега, без специално да се обсъжда такъв въпрос, един вид по подразбиране всички изследователи са отговаряли с “да”. Но аз мисля, че в това отношение нашите възгледи следва да се преосмислят. Защото освен на революцията като крайъгълен камък на национално-освободителната си доктрина, Левски неведнъж набляга силно и върху друг свой постулат - общонационалната солидарност. Ето, например, два достатъчно представителни в такъв смисъл пасажа от негови писма: “От никого страннаго нищо се не надяваме и никому за нищо не се молиме. Всичко се състои според нас в нашите задружни сили. Против тях не може противостоя и най-силната стихия.”[16] И още: “Братя, възобновяването на нашата славна държава, отърваването ни от проклетите агаряне, за да си добие първата чест и слава нашето мило отечество България, най-после, [за] да бъдем равни с другите европейски народи, зависи от нашите собствени задружни сили.”[17]

Към предателите и враговете на бунтовническия проект Левски е категоричен - те заслужават смърт. И тъкмо такава участ сполита, например, дякон Паисий - един войнстващ противник на революционерите.

Но какво да се прави с онези немалко на брой българи, които са патриоти, но вярват на мирното действие, на еволюцията, чрез която току-що е постигнат голям успех: Екзархията? Някои са и нейни формени служители - като свещениците, учителите, общинарите. Без тяхното съдействие не би могло да се стигне до сърцата на селяните и еснафлиите, занаятчии и дребни търговци, без които не може да се състави боеспособна въстаническата армия. Щом за Левски задружността на българите е conditio sine qua non за успеха на делото, той би трябвало или да преобрази еволюционистите в революционери, което не изглежда много реалистично, или да се споразумее с тях на компромисна основа за да спечели ако не съюза им, то поне благосклонния им неутралитет.

Лятото на 1871 е особено благоприятно за революционен сондаж на Черковниците в самата столица на Империята. По това време в Цариград току-що е приключил първият български Църковно-народен събор, който, след изработване проект за Екзархийски устав, напразно бе очаквал разрешение от турците за избор на екзарх. От една страна, в този момент Църковният въпрос в голяма степен изглежда решен. От друга, отказът на светската власт да позволи излъчване на първосвещеник създава впечатление, че българският възрожденски реформизъм е попаднал в задънена улица.

Тъкмо тогава Левски за втори път посещава града на Босфора и се среща с водачи на Еволюционистите, като предварително изпраща заплашителни писма до някои от техните първенци, като х. Ив. х. Пенчович, официозен екзархийски обер-прокурор (тоест, лицето, чрез което се реализира цезаропапиският принцип за зависимост на първосвещеника от кесаря, от светската власт), приятел на големия реформатор Мидхат паша, но и довереник на руското посолство в Цариград, и д-р Стоян Чомаков, решител на Църковния въпрос, неформален лидер на Черковниците, представител на Пловдив. Тези подписани от Левски писма заплашват чорбаджиите и ги призовават доброволно да дават пари на революционните комитети, а екзархийските служители, които увещават съзаклятниците да се отказват от бунтовничеството и да си гледат работата, застрашават със смърт.[18]

Според мемоариста д-р Стамболски[19], от х. Ив. х. Пенчович Левски бил посрещнат радушно, като прекарал няколко дни в дома му на о. Халки. По животрептущите български въпроси били водени дълги разговори, в които участие взели  и още неколцина столични патриоти. Левски препоръчал на своите домакини да не свалят градуса в борбата с Патриаршията за да продължат да ангажират вниманието на турците, докато революционерите се приготвят и издебнат сгоден час за да обяват общобългарско въстание. В станалите оживени спорове събеседниците се съгласили, че за освобождаването на България Бунтовниците и Черковниците се допълват[20] едни други. Левски получил и пари за делото си - около 150 турски лири.

Другата среща[21], тази с Чомаков, не изглежда толкова резултатна - така поне твърде авторът на сведенията за нея, известният революционер и един от първите биографи на Левски, Стоян Заимов. На Апостола на  Бунтовниците генералът на Черковниците заявил: Противен съм на всякакви тайни революционни комитети, на всяко въстание; всички истински патриоти трябва да работят за едно: добиване черковни правдини; Черквата ще роди училище, училището ще роди свободомислие, а свободомислието ще извоюва свободата без кръв. В отговор от устата на Левски се чуло Каравеловото: “Свободата неще екзарх, а иска Караджата”.

Твърде е вероятно тези срещи да са протекли по описания начин. Но Левски не би могъл да изрече цитираните Каравелови думи; защото те са написани 6 месеца по-късно - през февруари 1872. Разбира се, не е изключено неговата позиция по същество да е била точно такава - т.е., при цариградските си сондажи той да е приложил два различни подхода: по-компромисен спрямо х. Ив. х. Пенчович и по-твърд спрямо Чомаков.

Какъв е ефектът от тези усилия?

Х. Ив. х. Пенчович не се оказва искрен в благосклонността си към Апостола и донася на турците за неговата дейност - което най-вероятно е причината Левски да го осъди на смърт.

Що се отнася до Чомаков, година по-късно Левски може да е научил удовлетворителни вести от Петър Берковски, с който се среща в Хасково при основаването в началото на ноември 1872 на тамошния революционен комитет[22]. Два-три месеца по-рано П. Берковски, един от най-идеалистично настроените ни национал-революционери, пребивава в Цариград. Ча­кайки учителско място от Екзархията, той се запознава с живота на столичните българи, като няколко пъти се среща с Чомаков, който с внимание и любопитство го разпитва за делата на емиграцията във Влашкоxe "Влашко" и за нейните водачи, особено за Любен Караве­лов.xe "Каравелов, Л." Чомаков уверява госта си, че българските Кавурxe "Кавур", Гарибалдиxe "Гарибалди" и Мациниxe "Мацини" (това са тримата най-важни дейци в точно по това време завършилото освобождение и обединение на италианците) още не били родени, но наближавало времето да се родят и те за освобождението на своя народ. За момента обаче неговото политическо верую било: напред просвещение, а после – освобождение. Един от тези разговори в дома на Чомаков завършва с революционни песни, които Берковскиxe "Берковски, П." изпълнява по молба на домакина, чиито xe "Петрова-Чомакова, Мария"xe "Чомакова, Елена"дъщери пригласят на пиано.[23] Прочее, една година след срещата си с Левски, Чомаков вече не е така категоричен в своята привързаност към мирното политическо действие, с което бе решил Църковния въпрос; очевидно, когато е ставало дума и за отхвърляне властта на турците, той би бил готов да прояви интерес и към оръжието.

Наистина, няколко години по-късно Чомаков осъжда Априлското въстание - но само защото то бързо се изражда в клане над българите и защото провокира чужда военна намеса, която според него от освободителна лесно може да се превърне в завоевателна. Впрочем, нима Левски би одобрил едно толкова неубедително от военно-техническа гледна точка въоръжено начинание, което при това не се опира главно, ако не изключително, на собствените сили на българския народ? Да припомним, че за успешен бунт той предвиждаше поне 10-15 години широкомащабна и скрупульозна подготовка. Но и Чомаков няма нищо против една добре изпипана освнободителна акция с оръжие в ръка. “Опрени на правата, които ни дава новата конституция, говори той след промулгирането на първия модерен основен османски закон през декември 1876, ние ще завземем всички служби в нашата родина, здраво ще се организираме, ще се цивилизоваме, ще се въоръжим и в даден момент ще строшим турския ярем. Докато, ако русите завладеят родината ни, нашата националност ще изчезне завинаги.”[24]

Прочее, тактиката на натиск и убеждение, която Левски прилага спрямо Еволюционистите за да ги привлече в единен национален фронт, изглежда не е останала безрезултатна. Забележително е, че и след неговата смърт Революционерите не прекратяват усилията в тази насока: в търсене на взаимност през 1873-75 поне две техни пратеничества - едното състоящо се от Стефан Стамболов и Филип Симидов, другото от Христо Ботев и Иваница Данчев - се срещат с формалния лидер на Черковниците, екзарх Антим І.

Знаем как изглежда общия за вътрешните и емигрантските дейци БРЦК. Можем ли обаче да си представим към би изглеждала някаква форма на общност между Бунтари и Просветители, между БРЦК и Екзархията? Тя би могла да прилича, например, на осъществения през 1879 в Ирландия съюз на революционери (фении,) и конституционалисти (хоумрулъри) в единна организация, наречена “Ирландска поземлена лига” (“Irish Land League”) под ръководството на Чарлз Парнъл. Такъв паралел може да се намери и в по-сетнешното ирландско национално движение - например, ИРА с нейното политическо крило “Шин Фейн”. В българския вариант на революционно-реформистката комбинация Екзархията би могла да набира средства за БРЦК, би му служила като легално лице и би инкасирала политически (разширяване на културно националната автономия) и национално-обединителни (уголемяване на нейния диоцез в Тракия и Македония) дивиденти от неговите въоръжени акции. Отношенията БРЦК : Екзархията биха могли да приличат и на резултатното, макар и нелишено от личностни противоречия, взаимодействие между либералния (Кавур) и демократичния (Мацини, Гарибалди) лагери в Италианското ризорджименто. Както е известно, Кавур действа политико-дипломатически и военно отгоре, а Мацини и Гарибалди са за революция отдолу; в решителния момент Гарибалди приема сътрудничество с Кавур за освобождение и обединение на Италия под скиптъра на Виктор Емануил, докато Мацини, като безкомпромисен републиканец, се изказва остро против тази комбинация, но обективно е фактор в нейната посока.

***

Прочее, Левски успява да изгради не само целесъобразно организиран общ революционен фронт, в който участват бедни и богати, селяни и граждани, учени и прости, миряни и духовенство, мъже и жени, стари и млади, той започва да полага основите и на общ патриотичен блок за освобождение, включващ основните идейно-политически елементи на възрожденското българско общество. Но не смогва да опази ВРО от недисциплинирани самолюбия, като например това на плевенчанина Анастас п. Хинов. Най-пагубен обаче е печално известният случай с Димитър Общи. Нерешен остава и проблемът с набавянето на финансови средства, при липсата на каквито успехът също е немислим. Без много резултат Левски опитва всякакви начини за намиране на пари - доб

Дир ID: 
Парола: Забравена парола
  Нов потребител

0.0942