ЗА РАЗДЕЛЕНИЕТО НА ВЛАСТИТЕ В БЪЛГАРИЯ

У нас ориенталската авторитарност е толкова силна, щото обществото изобщо не разбира какво е това разделение на властите и непрекъснато го бърка със споделяне на властта. Политическите пълномощници, които съставляват малцинство в законодателния орган, винаги се оплакват, че тези, които съставляват мнозинство, не им дават достъп до властта и така се погазвал основния принцип за разделението на властите. Разделението на властите не означава разделение на властта между отделните политически партии, а разделение на властта между суверена и неговите политически пълномощници или разпределение на правомощията между трите вида власти.

По стечение на историческите обстоятелства българите обикновено са живели под абсолютната власт на един човек. Вследствие на това историческо наследство, у нас се счита за демокрация това управление, при което народът живее под абсолютната власт на група от хора, които сам си избира. Страшното в случая е, че никой не разбира народния суверенитет, защото никой не говори за липсата на реална власт в ръцете на суверена. По силата на традицията и ориенталската простотия, българските политици се борят само за собствена власт, и то колкото се може повече власт. Ако мнозинството в парламента реши да сподели властта си с малцинството и започне да раздава министерски кресла, никой няма да обели и дума от недоволство. Ето така в България се счита, че разделение на властите и върховенство на закона се постига само когато на всяка парламентарно представена партия се даде част от изпълнителната или съдебна власт. Това неразбиране на правилата на политическото устройство произтича от насила наложената монархия. В исторически план утвърждаването на народен суверенитет е станало чрез постепенното изземване на властта от кралете. Първо е била иззета законодателната, а след това и изпълнителната. Именно поради тази причина при всички запазени монархии изпълнителната власт се излъчва от законодателната, което е остатък от времето, когато кралят реално е разполагал с изпълнителната власт, но после е бил принуден да я предаде в ръцете на народа, представляван от парламента. Там, където монархията е била премахната изцяло или никога не е съществувала, изпълнителната власт се излъчва пряко от народа, чрез избора на президент. Така разделението на властта е неоспоримо, защото изборът на президент и изборът на парламент са две различни неща, а властите се поверяват на различни хора по различно време. Поради тази причина парламентарната република е безсмислица, като политически ред, защото тя е копие на конституционна монархия, само че без монарх. От древността до наши дни републиките винаги са давали изпълнителната власт в ръцете на един човек, а законодателната е оставала в ръцете на народа или на специално съставен за това орган.

Ето защо разделение на властта ще има не когато всяка партия се сдобие с министерство, а когато се провеждат отделни избори за всяка власт, когато изборите за изпълнителна и законодателна власти са две различни неща.

КАК ДА СЕ ПРИЛОЖИ НАРОДНИЯТ СУВЕРЕНИТЕТ В БЪЛГАРИЯ, ЗА ДА СЕ ПОСТИГНЕ ВЪРХОВЕНСТВО НА ЗАКОНА

След като бе посочено, че върховенството на закона се постига най-добре, когато суверенът упражнява властта пряко, то следва да се търсят такива решения за държавно устройство, при които властта на българския народ ще бъде най-малко опосредствана. С други думи, за да се постигне върховенство на закона, трябва да се прилага пряката демокрация. Българският народ не е никакъв суверен, ако не може да прокара закон, не може да прекрати депутатски правомощия или не може да поиска оставката на министър. В тази връзка изложените по-долу предложения ми се струват най-приемливи за българското общество, защото, както е известно, народът има само такива закони, каквито може да приеме.

За предимствата на пряката демокрация

Преди да изложа своите предложения бих искал да изтъкна някои от предимствата на пряката демокрация, защото не са малко хората, които не я приемат и я считат за неудобна. В подкрепа на тяхното мнение Монтескьо е заявил следното: "Тъй като в свободната държава всеки, който се чувства със свободна душа, трябва да се управлява сам; законодателната власт би трябвало да принадлежи на целия народ. Но понеже в големите държави това е невъзможно, а в малките е свързано с много трудности, необходимо е народът чрез своите представители да прави това, което не може сам.

Голямото преимущество на представителите е, че те са способни да обсъждат делата. Народът не е пригоден затова, което е една от големите слабости на демокрацията."

В действителност това не е така. Самите политически пълномощници се излъчват не чрез жребий по волята на случайността, а след широко обсъждане от народа. Ето защо не може да се твърди, че народът е неспособен на дебати.

От друга страна политическите пълномощници са хора, които сами са се предложили за такива. Те не са нито най-умните, нито най-образованите. Техният избор става по политически симпатии, а не по коефициент за интелигентност или образователен ценз. Нещо повече, хората, които превишават другите по своите умствени способности, никога не се занимават открито с политика, което е присъщо на мъдростта. Мъдрите хора са индивидуалисти, те обичат независимостта, те търсят истината и познанието. За тях е недопустимо да се слеят с група от хора, каквато е политическата партия. Те не обичат да командват или да бъдат командвани. Ето защо те не присъстват на партийните събрания и не подскачат по митингите. Следователно мъдростта стои извън залите на парламента. Всенародното обсъждане дава възможност да се чуе мнението на мъдрите, което иначе е невъзможно. От друга страна колкото по-многобройна е групата от хора, която трябва да вземе решение, толкова повече мнения се изказват и така зададеният въпрос се разглежда от възможно най-много гледни точки. Поради тези причини всеки един дебат, провеждан само от политическите пълномощници, стои по-ниско в интелектуално отношение от дебат, провеждан сред всичките граждани.

И на края нека се отбележи какъв е произхода на опосредствения суверенитет. По този въпрос Жан Жак Русо заявява следното: "Идеята за представителите е съвременна; тя ни идва от феодалното управление, от това отвратително нелепо управление, което унизява човешкия род, опозорява званието човек. В древните републики, дори при монархиите, народът никога не е имал представители, тази дума е била непозната.". Поради тази причина законодателният орган и неговите членове съвсем не трябва да се издигат в култ, защото това ни отдалечава от свободата.

Мнозина ще заявят, че след като мнозинството от хората не са изучавали правните науки, то законите, които ще изработят, няма да бъдат издържани от юридическа гледна точка, т.е. законите, изработени от народа ще бъдат лоши закони. Един закон е добър само ако се прилага, а се прилагат само тези закони, които народът приема и разбира. Ето защо никой не може по-добре от народа да съставя закони, защото народът по силата на необходимостта ще състави прости и ясни закони, разбираеми за всеки, така че да се прилагат без проблеми. Ако един народ непрекъснато се нуждае от помощ при тълкуване на законите, то тези закони са лоши, защото са неразбираеми. В една държава има законност, когато гражданите познават законите, а не когато има хиляда катедри по право.

Отново по силата на необходимостта народът ще има малко на брой закони. След като не може всеки човек да бъде юрист, то мнозинството от хората ще имат точно толкова закони, колкото могат да приемат. Ако изработването на законите се предостави в ръцете на най-големите светила в правото, то те сигурно ще изработят закони, които от гледна точка на правната наука ще бъдат перфектни, но тези закони ще си останат утопични правила, защото мнозинството от хората няма да ги разбира, така както не разбира какво пише в учебниците на студентите по право. Когато хората са далече от законите, те са просто жители на дадена страна, а не граждани. Гражданското общество съществува там, където има съзнание, основано на законите. Ето защо пряката демокрация е най-прекият път към гражданското общество, защото тя не дава просто власт на народа, пряката демокрация създава такова силно съзнание за отговорност пред обществото, каквото никоя друга власт не може.

Но пряката демокрация има и друго предимство, тя цивилизова хората, прави ги по-културни и толерантни към чуждото мнение. У нас по силата на ориенталското единоначалие, всеки, който заеме управленска длъжност, смята себе си за единствено прав и е убеден в своята непогрешимост. Незачитането на мнението на другите, и най-вече това на суверенния народ, е най-характерната черта на българския политически живот. Българските политици са самовлюбени до такава степен, щото за тях всяко съмнение в тяхната правота е национално предателство, а всяка критика е опит за държавен преврат. Пак по същата логика те смятат, че трябва да налагат своето мнение безапелационно. Те водят жестоки спорове помежду си, които винаги решават от позицията на силата. Ако някой политик не харесва президента, той обевява, че ще се самоубие, ако този, който е избран лично от суверена, не си подаде оставката. Ако някой политик не харесва своите политически опоненти, той пише срещу тях закони, които им забраняват да заемат изборни или административни длъжности. И така през изминалото десетилетие никой не се сети да потърси суверенния народ като съдник в тези спорове. По силата на закона и по силата на логиката само народът може да отсъжда кое е право и кое е криво.

Отчуждението на властта от народа поражда абсурдната професия "началник". Тя съществува само в тоталитарните общества, където народът никой за нищо не го пита. Така властта в обществото е в ръцете на малка група от хора, които само си разменят столовете. Когато две партии сключат съглашение, те първо си разпределят министерските кресла и чак след това решават каква политика ще водят. Поради тази причина у нас е пълно със специалисти по всичко, които в крайна сметка от нищо не разбират, но тъй като са овластени, считат себе си за най-способните, защото в България важи правилото, че който е бил началник на погребален хор става и за началник на опера. Най-често единственият критерий за заемане на управленска длъжност е предаността към партийните водачи, тъй като политическият елит цени най-вече това качество.

Пряката демокрация слага край на политическите пазарлъци и политическите назначения и дава път на достойните и способни хора, които иначе са вън от политическата игра.

Народният суверените е по-добър от авторитарната власт на един човек или група от хора. Свободният народ не виси по барикадите, той отзовава тези свои политически пълномощници, които са го излъгали или не могат да се справят с поверените им задачи и назначава нови. Разликата между народният суверенитет и авторитарната власт е в това, че при демокрацията народът сменя управляващите веднага щом последните почнат да носят вреда, докато при авторитарната власт управляващите се сменят само когато животът стане непоносим. И тъй като целта на всяко управление е по-добър живот, то очевидно е, че там, където народът разполага реално с власт, грешките се изправят по-бързо и следователно се живее по-добре.

Ето това са някои от предимствата на пряката власт на суверенния народ.

Законодателна власт

Съставянето на тази власт е първостепенно значение, според Русо тя е "сърцето на държавата", според Джон Лок това е "върховната власт". Ето защо тук суверенитетът не трябва да бъде инцидентен, а постоянен. Това означава, че суверенът в лицето на българския народ трябва да може да упражнява пряко законодателната власт. С други думи гражданите, съставящи тялото на суверена, трябва да имат неотменимото (предл.)  право на законодателна инициатива, законодателно решение и законодателен контрол. Референдумът е висша форма на демокрация, защото това е пряката воля на народа суверен. В своя подкрепа аз ще приведа следната мисъл на Жан Жак Русо:"Суверенитетът не може да бъде представляван по същата причина, поради която не може да бъде отчуждаван; той се свежда по същество до общата воля, а волята не може да бъде представлявана; тук среда няма. Следователно депутатите на народа не са и не могат да бъдат негови представители, те са само негови пратеници; те нищо не могат да решават окончателно. Всеки закон, който не е ратифициран лично от народа, няма стойност: това не е закон..."

Ратификацията може да бъде и пасивна, Джон Лок я нарича "мълчаливо съгласие", т.е. всеки закон, приет от законодателния орган, който не е оспорен от гражданите, се счита за одобрен от народа. За да може обаче да се прилага процедурата на мълчаливото съгласие е необходимо гражданите (предл.)  да могат да инициират референдум. Именно това право дели олигархичното управление от демократичното, защото властта се прехвърля от една малка група от хора към целия народ. Понастоящем не може да се твърди, че суверенният български народ е давал своето мълчаливо съгласие, тъй като той не е имал право на гласно несъгласие.

Пряката демокрация съвсем не означава елиминиране на законодателния орган или неговото разтуряне, нито означава, че всяка седмица ще има референдум. Правото на пряка власт не допуска подмяна на суверена и безконтролно упражняване на властта от страна на политическите пълномощници. Тя предпазва обществото от политически сътресения и метежи, защото, когато народът суверен не е съгласен, той просто ще упражни властта си, а не прави барикади.

Прилагането на пряката демокрация не се изчерпва единствено с провеждането на референдуми. Пряката демокрация може да се прилага и при съставянето на законодателния орган. По този повод Монтескьо заявява следното:

"Хората много по-добре познават нуждите на своя град, отколкото нуждите на другите градове, и те по-добре съдят за способностите на своите съграждани, отколкото за способностите на своите съотечественици. Ето защо, членовете на законодателния орган не трябва да се избират от народа изобщо; целесъобразно е жителите на всеки крупен населен пункт да си избират свой представител".

Казано с други думи законодателният орган трябва да се избира пряко и поименно от народа, което означава, че трябва да се въведе (предл.)  мажоритарна изборна система. Така всеки, който желае да стане депутат, ще трябва да разчита повече на своите лични качества, а не на партийната си принадлежност. Освен това при мажоритарния избор избраникът защитава интересите, както на тези, които са гласували за него, така и на тези, които не са гласували, защото той е пряко зависим и отговорен пред всички граждани в избирателния район. При сегашния пропорционален избор, гражданите не могат пряко да се обърнат към своя представител и да му поставят своите условия лично, защото такъв просто не съществува. Ако някой депутат премине в изпълнителната власт, то следва неговия заместник отново да бъде избран от суверена, а не от политическата партия.

Най-важната характеристика на мажоритарния избор е, че народът (предл.)  може да отзовава отделни депутати и на тяхно място да назначава други. Така суверенът винаги може да има такова мнозинство в законодателния орган, каквото на него му е угодно. При пропорционалната изборна система, това е невъзможно, там трябва да се правят отново избори изобщо за всички депутати. Ето защо постоянното право да се отнемат и делегират пълномощия прави властта гъвкава и суверенитетът сигурен. Правото на народа да отзовава своите представители обаче води до постигане в най-висша степен на ред и законност. По този въпрос Джон Лок заявява следното : "Понеже всяка предоставена въз основа на доверието власт за постигането на някаква цел се ограничава от тази цел, то когато тази цел отново се пренебрегва или се застава срещу нея, доверието трябва задължително да се оттегли и властта да се върне в ръцете на тези, които са я дали и които отново могат да се разпореждат с нея така, както сметнат, че е най-удачно за тяхната безопасност и сигурност. По тази начин общността постоянно запазва върховната власт, за да може да се брани от опитите и замислите на когото и да било, дори на своите законодатели, когато те се покажат като глупави или покварени, че да замислят и осъществят планове, насочени срещу свободите и собствеността на поданиците"

Именно в това е разковничето, защото народът суверен запазва върховната власт в свои ръце и така суверенитетът е безусловен, а върховенството на закона неоспоримо.

Всеки народен представител може (предл.)  да бъде отзован от своите избиратели, свалянето на депутатски имунитет трябва да е право единствено на избирателите, защото само този, който ти е дал собствено право и власт, може да ти го отнеме. Тук някои биха възразили, че когато се даде прекомерна власт на народа се създава несигурност и няма да може да се прокарва дългосрочна политика. Първо, властта не се дава на народа, тя му принадлежи, и ако има някой, който да разполага с прекомерна власт, това са пълномощниците на суверена, а не самия суверен.

Контролът върху решенията на законодателния орган не трябва да бъде оставен единствено в ръцете на народа. Суверенът в лицето на българския народ трябва да има институция, която също да може да преценява разумността на гласуваните закони. При някои народи това право е дадено на така наречена горна камара на парламента или на президент. В България парламентът винаги е бил еднокамерен, поради което не считам, че би се приела идеята за създаване на горна камара. Най-съвременната практика у нас дава право на президента, който е пряко избран от народа, да връща за поправка предложените законопроекти. По мое мнение тази процедура се приема положително от българското общество, поради което считам, че то е готово да делегира (предл.)  правото на президента да налага истинско вето на законите и (предл.)  да иска референдуми.

Българската действителност показва, че горепосочените мерки съвсем не са достатъчни за да се укротят своеволията на политическите пълномощници. Всеки български гражданин знае, че законодателният орган у нас е място, където се извършват най-безсрамни нарушения на всички закони и на всякакъв морал. От никому неизвестния депутат до председателя на народното събрание всички до един, без разлика на партийната си ориентация, си затварят очите, когато се гласува с няколко карти и когато в залата има 20 човека, а на таблото е изписано, че има кворум. Именно поради тази причина е разумно (предл.)  да бъдат назначавани квестори, чрез жребий от народа, на които да е предоставено правото да преценяват дали присъстващите пълномощници са достатъчно за да се вземе решение. Нещо повече, разумно е (предл.)  всяко гласуване да става открито и поименно. След като политическите пълномощници са избрани чрез открити избори, то и действията им по време на мандата трябва да бъдат открити.

Изпълнителната власт

Вече бе казано, че истинското разделение на властите в една република съществува само при т.н. президентско управление. Тогава суверенният народ поверява изпълнителната власт на пряко избрания президент, а законодателната остава в ръцете на парламента. У нас поради наличието на монархия се е утвърдила практиката изпълнителната власт да се съставя от законодателната. Заради тази традиция българското общество трудно би приело президентско управление. Следователно приложението на пряката демокрация трябва да стане при запазване на сегашния конституционен механизъм на формиране на изпълнителната власт. Тук обаче преобладава мнението, че изпълнителната власт не може пряко да се упражнява от народа. По този въпрос Жан Жак Русо заявява следното: "Законодателната власт принадлежи на народа и може да принадлежи само на народа. Лесно е обаче да се види, че изпълнителната власт не може да принадлежи на общността като законодател или суверен; защото тази власт се изразява само в частни актове, които са извън обсега на закона, следователно и на суверена, чийто актове могат да бъдат само закони".

В действителност обаче народът може да взима решения, които сами по себе си не са закони, но имат силата на такива. Това произтича от факта, частните актове на правителството се основават на законите. Самите закони обаче не могат да обхванат всички възможни казуси и да фиксират с точност какво и как да се прави. Ето защо много често изпълнителната власт сама трябва да реши как да постъпи, защото в определени случаи по един въпрос има няколко мнения и следователно множество възможни решения. Това важи както за външната, така и за вътрешната политика. Например, определено поведение на чужд дипломат според едни е най-брутална намеса във вътрешните работи на суверена, а според други най-добронамерена политика на чужда държава. В този случай народът суверен има висшето (предл.)  право да отсъди и да нареди на изпълнителната власт как точно да постъпи. В областта на вътрешната политика например изпълнителната власт решава какво, колко и как да се приватизира. От правителството зависи дали едно предприятие да бъде раздържавено чрез масова или касова приватизация. В този случай народът суверен отново разполага с висшето право да нареди на правителството какво точно да направи. Ето такива са възможните решения, които суверенният народ може да взима, и които не са закони, но имат силата на такива. Така първият начин за упражняване на пряка демокрация при изпълнителната власт е чрез (предл.)  налагане на решения.

Вторият начин, чрез който може пряко да упражнява властта си, е посредством съставянето на изпълнителната власт. Това означава, че суверенът трябва да има правото (предл.)  да сваля министри, т.е. гражданите трябва (предл.)  да могат искат оставката на всеки член на кабинета чрез референдум. Мнозина биха възразили с довода, че тази процедура ще изисква много пари и че така се отнема от оперативната свобода на изпълнителната власт. Според Адам Смит една държава може да бъде разорена единствено от нейното правителство, ето защо разходите по един референдум винаги ще бъдат по-малко от вредите, които се нанасят от неправилното управление на който и да е министър. Освен това, никой премиер не би рискувал да си навлече гнева на народа, ако знае, че има неподходящ човек в кабинета си. Ето в момента, в който се събере необходимия брой подписи за референдум, то представителите на изпълнителната власт, защитавайки собствените си позиции, ще направят всичко възможно, за да принудят неподходящия човек да напусне кабинета. Що се отнася до правото за съставяне на министерски съвет, то следва министрите да отговарят на изискванията на суверена, а не да получават власт вследствие на партийно-партизански съглашения и игри. Истината е, че много хора никога не биха станали министри, ако народът имаше право да ги свали от министерските кресла. Ето защо (предл.)  правото на суверена да прави промени в органите на изпълнителната власт ще доведе до това да се търсят хора с качества, признати от мнозина, и тогава във властта няма да влизат хора, чието основно качество е партийната или роднинска привързаност. Правото на суверена да прави промени в органите на изпълнителната власт осигурява върховенство на закона, защото не позволя на народните пълномощници да се обграждат със свои верни хора и така да се застрашава позицията на суверена. Освен това защо народът да може да си избира депутати, а да не може (предл.)  да си избира министри.

Много важно условие за постигане на върховенство на закона е органите на изпълнителната власт (предл.)   да се съставят по писани правила. Това означава, че трябва да се установи със закон структурата на тази власт и да се фиксират образователния ценз и професионален стаж за всяка длъжност, която се назначава от законодателния орган. По този начин ще се избегне излишната администрация и ще се укротят партизанските страсти.

Това условие е доста ограничително, но интересите на суверена го налагат като необходимо, тъй като българската действителност познава случаи, когато се правят министерства за точно определени хора.

Съдебната власт

За тази власт Монтескьо казва следното: "Съдебната власт не трябва да се възлага на постоянно действащ сенат, а на лица, които за известно време от годината биват изтеглени от народа, по начин, предвиден от закона, за образуване на съд, чиято дейност може да продължи толкова, колкото налага необходимостта.

По такъв начин съдебната власт, толкова страшна за хората, няма да бъде свързана нито с известно положение, нито с известна професия, тя ще стане, така да се каже, невидима и сякаш несъществуваща. Хората нямат непрекъснато пред себе си съдии; и се страхуват не от съдиите, а от съда.

Необходимо е даже при тежки обвинения нарушителят да се ползва по закон от правото си (предл.)   да избира съдии, или поне да може да отстранява от тях толкова, че на останалите да се гледа като на избрани от него.

Необходимо е даже съдиите да бъдат с (предл.)  еднакво обществено положение с подсъдимия или равни на него, за да не си помисли той, че е попаднал в ръцете на хора склонни към насилие над него"

Ако това което смята Монтескьо бъде приложено веднага в България, то най-вероятно ще се стигне до съдебен безпорядък. Но ако искаме да имаме народен суверенитет, то без каквото и да е съмнение трябва да се стремим към това, щото българският народ да участва пряко в правораздаването. Ето защо целта на реформата в съдебната система трябва да бъде само една - (предл.)   постепенно увеличаване правомощията на съдебните заседатели. Тъй като обществото не е готово веднага да поеме тази отговорност, то е разумно увеличаването на правомощията на съдебните заседатели първоначално да се ограничи до по-малките престъпления, докато народът придобие опит в правораздаването. Осъществяването на пряка власт в съдебната система ще бъде дълъг и сложен процес, но ако ние не поемем в тази посока, то значи бягаме от свободата си.