пряка демокрация (direct democracy)

 
пряка демокрация (direct democracy)

 
Рейтинг: 3.00
(268)
ГЛАВНА (ново броене след 60 000:)
Връзки / LINKS
КОНТАКТ И ОРГАНИЗАЦИЯ
Календар
Анкети
"Ф" като “фалшиво” / F like "fake"
Лични файлове
Музика
Изпрати картичка :)


Мирно кротко Публикации Галерия ХРОНИКА и ИСКАНИЯ Открит ФОРУМ

Публикации / ЗА СУВЕРЕНА, НЕГОВАТА ВЛАСТ И ВЪРХОВЕНСТВОТО НА ЗАКОНА

ЗА СУВЕРЕНА, НЕГОВАТА ВЛАСТ И ВЪРХОВЕНСТВОТО НА ЗАКОНА
22.11.06 19:10

Автор:Мирослав Златев

ВСТЪПЛЕНИЕ

 

Причината, която ме накара да напиша това произведение, е отчайващото политическо невежество на българското общество. От държавния глава до последния партиен функционер, всички употребяват понятия като "обществен договор", " народен суверенитет", "върховенство на закона", "разделение на властите" и т.н., като влагат в тях съвършено невярно съдържание. И тъй като не чух нито един публичен опит, от когото и да било, да се осветлят правилата на обществения порядък, то реших да направя това, което другите не са свършили било поради простотия, лъжеобразованост, страх или подлизурщина. Ето защо в следващите глави съм се постарал да дам едно достъпно обяснение на принципите на политическото устройство, както и да анализирам политическия ред в България, и да предложа препоръки за неговото подобрение.

 

Основната цел на това произведение е да допринесе за подобряване живота на българите, тъй като общественото развитие се определя от писаните правила, а не от случайността. У нас съвършено погрешно се счита, че политическото управление зависи единствено от личните качества на управляващите. Това не е вярно, защото видът, а най-често и резултатите от всяко управление, зависят от конституционния ред, а не от политическите представители. С други думи, каквито са правилата на политическата игра, такива са и политическите играчи и самата политика. Именно това неразбиране за механизмите на обществения порядък ни води към една честа смяна на политически водачи, без това да е довело до съществена промяна на характера на самото управление или неговите резултати.

 

От друга страна общественият напредък и материалното благополучие са пряко зависими от политическата система. Поради тази причина няма да е пресилено да се каже, че характерът на политическото устройство предопределя стопанското развитие. Сигурно мнозина биха се изсмели на това твърдение, но нека знаят, че най-голямата глава в книгата на Монтескьо "За духа на законите" се нарича "За валутния курс", както и че в своя "Втори трактат за управлението", в главата "За собствеността", Джон Лок описва трудовата теория за стойността много преди Адам Смит и Дейвид Рикардо. Изобщо философите, систематизирали правилата на политическото управление, винаги са го свързвали със стопанските отношения и никога не са ги разглеждали като две различни неща, които нямат връзка помежду си и съществуват сами за себе си.

 

Поради горепосоченото, познаването на принципите на политическото устройство се явява обществена необходимост.

 

 

ЗА ОБЩЕСТВЕНОТО УЧРЕДЯВАНЕ

 

 

Първо философите, по силата на логиката, а после и историците, по силата на фактите, доказали, че общественото учредяване се осъществява, когато група от хора приемат да се подчиняват на общи правила за съвместно съжителство. Напускането на естественото състояние на природно равенство и влизането в положение на подчинение означава, че хората приемат върху тях да бъде упражнявана власт. Така същността на общественото учредяване е в съгласието на хората да се подчиняват на закони, различни от природните. Веднъж дали такова съгласие, хората трябва да решат на кого ще се подчиняват, т.е. трябва да посочат този, който ще разполага с власт над тях. След като бъде взето това решение, волята на хората се закрепва чрез сключване на договор, който посочва източника на властта или суверена, и при който всеки човек се явява отделна страна. Ето защо общественото учредяване се счита за извършено, когато се посочи суверена. И обратното, смъртта на дадено общество се счита за легитимна, когато се състави нов обществен договор, който посочва нов суверен. Така общественият договор се изразява в избора на суверен.

 

 

ЗА ВЛАСТТА

 

 

Властта означава само едно - да се управляват хората. При осъществяването на това действие има само две страни - суверенът и самите хора, които подлежат на управление. Изработването на обществените закони, които постановяват какво да бъде поведението на всеки човек, е първата и най-важна проява на власт и следователно правото да се изработват закони е основата на общественото управление. Втората по важност част от управлението се изразява в осъществяването на законите, т.е. тяхното изпълнение, което прави изпълнителната власт втора по значение. И накрая идва ред на онази част от управлението, която трябва да отсъди как се изпълняват законите, а именно съдебната власт. Мнозина биха сметнали, че тази дейност съвпада с изпълнителната власт, но тя е отделена от нея, защото никой не може да съди сам за своите действия.

 

 

ЗА ВЪРХОВЕНСТВОТО НА ЗАКОНА

 

 

Както вече бе казано, основният закон на обществото, или както се нарича още общественият договор, посочва източника на властта или суверена. Този закон е върховен и стои над всички други закони и те от своя страна могат да се създават само в съгласие с него. Ето защо върховенство на закона означава само едно - реална власт в ръцете на суверена. В противен случай е невъзможно да има суверенна власт. Така суверенът разполага с властта да съставя законите, да извършва изпълнителската дейност, да правораздава и съставя органите на управление. Когато суверенът извършва всички тези дейности пряко, без да прехвърля другиму права, върховенството на закона е неоспоримо и безусловно, защото властта се прилага без уговорки. В действителност суверенът може да управлява като прехвърли част или всичките си права по уговорка другиму. Именно така се упражнява властта в повечето държави, където суверенът в лицето на народа, прехвърля на пълномощници част от своите права с уговорката, че това е само за определен период от време. В този случай върховенството на закона е под условие, тъй като управлението се извършва в условието на ограничен суверенитет, защото властта е опосредствена. Следователно, колкото повече се опосредства властта на суверена, толкова по-малко суверенна е тя. Този съществен недостатък на непрякото управление дава практическа възможност за узурпация на властта и подмяна на суверена. Ето защо върховенството на закона е най-добре гарантирано при прякото управление, защото тогава властта се упражнява без каквито и да е условия.

 

 

ВЪЗМОЖНИ СЪСТОЯНИЯ НА ТРИТЕ ВИДА ВЛАСТИ

 

 

Законодателна власт

 

 

Както вече бе казано, това е най-важната власт и нейното упражняване е от първостепенно значение. От това как се упражнява тази власт в най-голяма степен зависи постигането на върховенството на закона. С други думи, върховенството на закона е пълно само тогава, когато суверенът безусловно е единственият законодател. Ако в едно кралство кралят не е в състояние да прокара какъвто и да е закон, то властта му е формална и това кралство или е фактическа република, или шепа хората са узурпирали властта. Когато народът е суверен, това означава, че той трябва да има неотменимото право на законодателна инициатива и законодателни решения. Следователно народният суверенитет съществува само там, където гражданите, като част от тялото на суверена, сами предлагат закони и провеждат референдуми, на които ги одобряват или отхвърлят. Така се е упражнявала тази власт при античните демокрации.

 

Второто възможно състояние на законодателно устройство е, когато суверенът предостави законодателна власт под условие другиму, за определен период от време, но през това време не се отказва от правото си на законодателна инициатива и законодателно решение и може пряко или косвено да контролира работата на законодателния орган чрез прилагането на вето.

 

Третият вариант е, когато суверенът прехвърли законодателна власт за определен период от време, през който той е лишен от законодателна инициатива и решение, и същевременно се е отказал от контрол. Тогава настъпва най-опасният момент за суверена, защото той на практика поверява властта безконтролно и неограничено. Това от своя страна винаги води до открита узурпация на властта през този период, в който суверенът е фактически подменен. В този момент върховенството на закона е невъзможно, защото на практика суверенът е само наблюдател без да има някаква реална власт в своите ръце.

 

Четвъртият вариант е, когато суверенът е прехвърлил безусловно правото на законодателната власт на друго тяло. Това са случаите на конституционната монархия, когато кралят е прехвърлил на народа всичките си суверенни права без каквато и да е уговорка. В този случай заплаха за върховенството на закона не съществува, ако народът упражнява пряко законодателната власт и не се отказва под никакви условия от получените права.

 

 

Изпълнителна власт

 

 

Когато суверенът не упражнява пряко изпълнителната власт, то следва тя да бъде назначавана пряко от него. Това става, когато тези, които ще упражняват изпълнителната власт, се избират пряко от суверена, а съставянето на държавна администрация се извършва въз основа на писмени правила, които могат да се променят само от суверена. При този вариант суверенът има неотменимото право да прави промени в изпълнителната власт, когато пожелае.

 

Вторият и най-разпространен вариант е, когато изпълнителната власт се съставя от някой, който е получил това право от суверена. Обикновено това е законодателният орган. В този случай суверенът си запазва правото на промени и контрол в изпълнителната власт, като контролира законодателния орган.

 

Третият и най-лош вариант е, когато суверенът не съставя изпълнителната власт, не може да прави промени в нея и да упражнява какъвто и да е контрол, а държавната администрация не се съставя по писани правила. Това става, когато изпълнителната власт се съставя от законодателния орган, който има неограничена власт за определен период от време.

 

 

Съдебна власт

 

Тази власт трябва да отговаря на едно много важно условие, а именно - да бъде неутрална, т.е. трябва да е лишена от пристрастия.

 

Когато суверенитетът е безусловен, суверенът правораздава сам и в случая няма никакво значение дали суверенът е крал или един народ. Когато суверенитетът е под условие, суверенът поверява правораздаването на някой друг или дава право на някой да съставя съдебната власт, т.е. да назначава съдии, които да отсъждат от името на суверена.

 

 

ЗА РАЗДЕЛЕНИЕТО НА ВЛАСТИТЕ

 

Упражняването на властта почти никъде не се извършва пряко от суверена. Той обикновено упълномощава други лица, като им предоставя под условие своите права да управляват от негово име. Така непрякото управление е довело до създаването на органите на властта, които фактически опосредстват властта на суверена, но не са самия суверен. Както вече бе посочено, опосредственият суверенитет крие опасност от узурпация на властта или подмяна на суверена, което поставя под съмнение върховенството на закона. Ето така непрякото управление се сблъсква с един фундаментален въпрос: Как да се постигне върховенство на закона, когато властта на суверена е опосредствена? В тази връзка първо в практиката, а после и на теория, е разработена така наречената система за разделението на властите. Тя има една основна цел, да разпредели властта по такъв начин, щото никой да не може по никакъв начин да заеме позицията на суверена, а следователно и да премахне върховенството на закона. Тази система се основава на шест правила.

 

Първото правило гласи, че нито едно лице, или група от хора, не трябва да упражнява по никакъв начин повече от една от трите вида власти, т.е. трите вида власти трябва да се поверяват на различни лица.

 

Второто правило гласи, че нито една от трите вида власти не трябва да разполага с повече правомощия от другите две. Това се прави, за да не може никой от пълномощниците на суверена да добие превес в управлението, т.е. всяка една от трите власти разполага с толкова правомощия, колкото и другите две.

 

Третото правило гласи, че властта се предоставя временно, така че никой да не може да задържи предоставените му правомощия за по-дълго време и така да изземе суверенитета.

 

Четвъртото правило гласи, че нито една от трите вида власти не трябва да се упражнява без контрол, т.е. никой, на който е поверена властта на суверена, не може неограничено и безотговорно да я прилага.

 

Петото правило постановява, че нито една от властите не трябва да участва в съставянето на другите две. Това означава, че представителите на изпълнителната и съдебна власт не трябва да участват в съставянето на законодателната власт, представителите на законодателната и съдебна власт не могат да участват в съставянето на изпълнителната власт и накрая съдебната власт не трябва да се съставя от представителите на законодателната и изпълнителната власт. Суверенът е източник на всяка власт и затова той съставя органите на всяка власт.

 

И последното шесто правило гласи, че суверенът трябва да прехвърля своите правомощия поименно, а не на група от хора, защото юридически групова отговорност не съществува и следователно суверенът не може да търси сметка за деянията на своите пълномощници през времето на техния мандат. Освен това контролът е винаги персонален, което означава, че група от хора не трябва да упражнява власт, върху нея не може да бъде установен ефикасен контрол.

 

Това са правилата, които трябва да осигуряват гаранция за суверена, а оттам и върховенство на закона. Тези правила дават основните насоки в уредбата на държавното устройство, когато суверенитетът е опосредствен

 

 

СЪСТАВЯНЕ НА ОРГАНИТЕ ЗА КОНТРОЛ

 

 

Ако суверенът не смята да се разделя със своя суверенитет, той трябва лично да следи за това как се упражнява властта или да упълномощи някой за това. Когато суверенът не желае да следи лично своите пълномощници, то тези, които трябва да извършват контрола върху властта, трябва да бъдат посочени лично от него или не трябва по никакъв начин да бъдат свързани с представителите на властта. Ако представителите на някоя от трите вида власти могат да участват в съставянето на контролните органи или могат да влияят по някакъв начин за това, то е невъзможно да се осъществи ефикасен контрол, защото както никой не може да съди сам себе си, така и никой не може сам себе си да контролира.

 

 

СЪСТАВЯНЕ НА ДЪРЖАВНАТА АДМИНИСТРАЦИЯ

 

Разликата между пълномощниците на суверена и държавната администрация е в това, че първите взимат управленски решения, докато вторите само изпълняват. Държавната администрация обаче е онова средство, с което се упражнява властта в държавата. Ето защо този, който може да съставя държавната администрация, може да вземе властта на суверена. Поради тази причина държавната администрация трябва да зависи единствено от суверена, а не от неговите политически пълномощници. Ако последните разполагат с възможността да съставят държавната администрация, т.е. да назначават хора, които са предани на тях, а не на суверена, то суверенът ще бъде подменен. Ето защо суверенът сам съставя държавните институции или създава писани правила, така щото политическите пълномощници да не могат да се разпореждат самоволно с администрацията. Така, за защита на суверенитета и следователно постигане на върховенство на закона, се е стигнало до идеята за държавна администрация, която функционира независимо от политическите пълномощници. Колкото по-малко промени в държавната администрация могат да извършват политическите пълномощници, толкова по-суверенна е тя, и обратното, колкото повече възможности за съставяне на администрация по свое усмотрение имат политическите пълномощници, толкова по-малко суверенна е държавната администрация. Ето защо постоянната държавна администрация означава само едно - суверенна власт. Там, където се извършват непрекъснати структурни и кадрови промени от политическите пълномощници, суверенитетът е под въпрос или е подменен.

 

 

ЗА ВИДОВЕТЕ УПРАВЛЕНИЯ

 

Характерът, или видът на едно управление, се определя не от това какви са неговите резултати, а от това кой упражнява властта. Ето защо управлението не почива на добрата или лоша воля на управляващите, а на законите. Едно управление е еднолично, когато цялата власт е дадена на едно лице, то от своя страна може да извърши само добри дела, но това не променя характера на управлението, което е авторитарно. Едно управление е демократично, когато народът наистина разполага с властта. Този народ може да извърши много глупости и да си докара сам много беди, но по своя характер управлението е демократично, а не глупаво. И накрая едно управление е олигархично, когато управлява само една част от народа, а мнозинството няма достъп до властта.

 

 

 

ЗА ХАРАКТЕРА НА БЪЛГАРСКОТО УПАВЛЕНИЕ

 

 

В тази глава ще разгледаме не резултатите от управлението, а какъв е характерът на управлението, конституирано от българските закони.

 

 

Законодателната власт

 

 

Основна характеристика на законодателната власт в България е, че суверенът, в лицето на българския народ, е напълно лишен от правото на законодателна инициатива и законодателно решение. Това означава, че гражданите, които съставят тялото на суверена, по никакъв начин не могат да упражнят пряко правата си в най-важната от трите вида власти.

 

От друга страна законодателният орган, който трябва да упражнява власт в името на суверена, е концентрирал в себе си толкова много правомощия, щото изпълнителната власт е слята със законодателната, а съдебната е силно зависима. Това се дължи на факта, че законодателната власт в България участва в съставянето на другите две власти, като най-често изпълнителната власт се съставя от членове на законодателния орган.

 

Третата характеристика на законодателната власт в България е, че тя се упражнява съвършено безконтролно. Българският народ като суверен е напълно лишен от правото си да упражнява контрол върху решенията на законодателния орган. Суверенът в България не може да блокира нито едно решение на своите пълномощници, защото нито той, нито орган, съставен от него, разполага с това право. Същевременно суверенът не може да извършва промени в състава на законодателния орган.

 

Четвъртата основна характеристика на законодателната власт в България е свързана с начина на съставяне на законодателния орган. Той се съставя пряко от суверена, като правомощията се прехвърлят на група от хора, а не поименно. Българите гласуват пропорционално за политически партии, а не за отделни личности. Това е изключително важен недостатък на опосредствения суверенитет, защото, както бе отбелязано, групова отговорност не съществува и поради тази причина не може да се търси отговорност от пълномощниците на българския народ за техните деяния, нито пък може да се установи някакъв контрол върху тях.

 

От горепосоченото се вижда, че най-важната от трите вида власти в България е задължително опосредствена, като суверенитетът е ограничен до неговия възможен минимум. От всички правила за разделение на властите законодателната власт в България отговаря само на това за мандатност. Ето защо тази власт у нас се упражнява в условията на инцидентен суверенитет, понеже суверенитетът се проявява само в мига на избор на политически пълномощници, докато през периода на техния мандат суверенът е прост наблюдател, тъй като е прехвърлил абсолютно всичките си права и се е отказал да упражнява контрол.

 

 

Изпълнителна власт

 

 

Основната черта на тази власт е, че тя е напълно слята със законодателната, те двете се преливат една в друга. По принцип, при народния суверенитет, изпълнителната власт винаги е опосредствена. Един крал може сам да управлява, но един народ може да направи това единствено чрез своите политически представители. Ето защо разделението на властите при народния суверенитет се постига, когато се провеждат избори за всяка власт поотделно. Това става при така наречените президентски управления, където президентът разполага с изпълнителната власт, а парламентът със законодателната. Изборите за президент и парламент са две различни неща. У нас конституционният ред повелява сливането на двете власти, тъй като изпълнителната власт се съставя от законодателната и затова изборите за тези две власти се провеждат едновременно. Суверенът на практика поверява изпълнителната и законодателна власт в ръцете на едни и същи хора, тъй като за съставянето на двете власти кандидатстват едни и същи хора, по едно и също време.

 

Втората основна черта е, че всички органи, които трябва да контролират изпълнителната власт, се съставят от законодателната власт или от самата изпълнителна власт. Сметната палата се контролира от законодателния орган, а финансовите ревизори от Министерство на финансите. Така тази власт се упражнява напълно безконтролно.

 

Третата характерна черта е, че поради преливането на двете власти, изпълнителната участва косвено във формирането на съдебната система.

 

Така в крайна сметка изпълнителната власт има само косвена връзка със суверена, доколкото се съставя от законодателния орган. В действителност тази власт често се оказва съвършено несуверенна, тъй като през време на мандата законодателният орган често формира няколко правителства с противоположни политически програми. Ето защо изпълнителната власт у нас е повече несуверенна, отколкото суверенна.

 

 

Съдебна власт

 

 

Първата характеристика на тази власт е, че суверенът не участва пряко в правораздаването. Институцията на съдебните заседатели разполага с толкова нищожни правомощия, че на практика не съществува реално в съдебната система. Освен това изборът на съдебни заседатели не се извършва от суверена, а от представителите на съдебната власт, което е недопустимо и означава липса на суверенитет. Не може пълномощникът на суверена да посочва самия суверен.

 

Втората основна черта произтича от факта, че тя не се съставя пряко от суверена, а от политическите пълномощници, в лицето на законодателния орган, президенството и което е потресаващо - от представители на самата съдебна власт. Една власт не може да участва в своето собствено съставяне, освен ако не е самият суверен. Това прави тази власт крайно несуверенна, защото се приема, че съдиите сами по себе си са източник на власт, което противоречи на конституцията.

 

Третата основна черта е, че липсва каквато и да е мандатност за по-голямата част на представителите на съдебната власт, т.е. тази власт е поверена в ръцете на тесен кръг от хора без каквото и да е ограничение във времето. Това на практика я прави вечна, защото се оказва, че дори не съществува условие, при което се упражнява народния суверенитет.

 

(предл.)  - Членовете на ВСС и съдиите да се избират за срок от … без право на преизбиране. Вж. реформата в Сърбия сега, вж. Словения

 

Четвъртата основна черта е, че контролните органи са назначени от изпълнителната власт, а не от суверена.

 

(предл.)  - Инспекторатът да се избира от гражданите

 

Изключително важна характеристика е липсата на неутралитет при избора на съдии. Всяко човешко решение е пристрастно, поради което и самият избор е пристрастен. Единствено изборът чрез жребий е безпристрастен.

 

- Съдиите да се избират чрез жребий.

 

От гореизложеното съдебната власт в България може да се характеризира като политически зависима, абсурдна и пристрастна. Политическата зависимост произтича от факта, че политическите пълномощници участват в съставянето на Висшия съдебен съвет, Конституционния съд и инспектората. Абсурдът идва положението, че съдебната власт е поставена преди суверена и тя самата се явява източник на власт. А пристрастието идва от начина, по който се избират съдиите.

 

Държавна администрация

 

Тя се съставя изцяло от изпълнителната власт и се контролира от нея по личното усмотрение на правителството. Това изключително важно звено от властта работи изцяло по желанията на пълномощниците на законодателния орган. Не съществуват абсолютно никакви писани правила относно структурата на държавната администрация нито има правилник за нейното функциониране. Избраниците на законодателния орган, в лицето на правителството, разполагат с правото да създават каквато си искат структура на държавната администрация и да променят нейния кадрови състав както намерят за добре. Законът за държавния служител не съставя постоянна държавна администрация, вярна на суверена, а узаконява неограничената употреба на властта от страна на представителите на изпълнителната власт. Контролният орган, който трябва да следи за работата на държавните чиновници, се назначава от министъра на държавната администрация, което означава, че чиновниците не могат по никакъв начин да разчитат на закрила от страна на този орган. Това от своя страна ги прави напълно зависими и те или трябва да напуснат работа или трябва да бъдат безусловно предани на политическите пълномощници, а не на суверена. Така изпълнителната власт държи механизъм за кадрова политика в държавния апарат.

 

Заключение

 

Основното заключение е, че суверенът, в лицето на българския народ, не упражнява никъде властта си пряко. Суверенната власт е опосредствена до краен предел. Суверенът има само едно единствено право и това е да си избере група от хора, на които да повери цялата си власт. Така опосредственият суверенитет в България има следните характерни черти.

 

Първата черта е, че не съществува разделение на властите. Изборите за законодателната и изпълнителната власт са слети, като за тях кандидатстват едни и същи хора. Така на практика тези две власти се сливат, защото се поверяват в ръцете на едни и същи хора. От друга страна законодателния орган концентрира по-голямата част от пълномощията на суверена, като излъчва от себе си изпълнителната власт и участва в съставянето на съдебната.

 

Втората важна характеристика на опосредствения суверенитет в България е, че властта се упражнява безконтролно, а при съдебната власт и неограничено, тъй като съдиите са несменяеми и без мандат. На практика не съществува нито един суверенен орган за контрол. Суверенът не може нито пряко нито косвено, чрез упълномощени от него лица, да спира решенията на законодателния орган. Същевременно органите, които трябва да контролират изпълнителната и съдебната власт, се съставят от законодателната и от изпълнителната власт. Това от своя страна прави тяхното съществуване безсмислено.

 

Третата важна характеристика е, че властта в България се упражнява съвършено безотговорно, тъй като суверенът по закон прехвърля правата си не поименно, а на група от хора. По този начин е невъзможно да се контролират политическите пълномощници, нито и да им се търси сметка за деянията, тъй като юридически колективна отговорност не съществува. Има само морална такава.

 

Четвъртата характеристика е липсата на суверенна държавна администрация, поради правото на политическите пълномощници да съставят каквато си пожелаят структура на държавно управление и да уволнят и назначат, когото си пожелаят в държавната администрация.

 

И последната характерна черта е абсурдното положение, при което съдебната власт предхожда суверена и съставя сама себе си. Този момент е изключително важен, защото политическите пълномощници все пак са получили права от суверена, докато представителите на съдебната власт никога не са били овластявани от суверена, който е източник на всяка власт.

 

Както вече бе казано, това състояние на политическо устройство е инцидентен суверенитет, тъй като суверенът проявява властта само в мига на избор на група от политически пълномощници. През време на мандата суверенът е само наблюдател, защото е прехвърлил абсолютно всичките си права на власт. В действителност обаче у нас се извършва подмяна на суверена. Когато започне съставянето на изпълнителната власт от законодателния орган, много от неговите членове, които все пак са избрани от суверена, преминават на длъжности в административния апарат. За техните места обаче не се провеждат нови избори, т.е. техните заместници не се посочват от суверена, а от партийните ръководители. По този начин се премахва и единствената проява на суверенна власт. Така по време на мандата у нас властта е узурпирана от групата на една или няколко политически партии, които по договореност помежду си разполагат с конституционното право да съставят нов обществен договор, който да премахне настоящия суверен и да посочи нов такъв. Тогава какъв е характера на българското управление? Монтескьо смята, че републиката бива два вида - демокрация, когато управлява народът и аристокрация, когато управлява част от народа. По силата на конституционния ред в България управлява само част от народа, а именно партийните ръководства, които в действителност посочват състава на законодателния орган. Очевидно е, че в България няма демократично управление, тъй като видяхме, че народът губи дори и правото на избор на законодателни представители. Думата аристокрация обаче никак не подхожда на образованието и културата, които показват българските политици. Ето защо аз считам, че у нас е по-правилно да се употребява думата олигархия, като към нея се прибави прилагателното "ориенталска", което напълно отговаря на историческите традиции и днешната действителност. Така характерът на българското управление може да бъде определен като олигархичен с ориенталска авторитарност. Този характер на управление съвсем не произтича от личните качества на политическите ръководители, а от духа на българските закони. Именно поради тази причина, ръководителят на партията, която добие мнозинство в законодателния орган, винаги е обвиняван от малцинството в диктаторски методи на управление. В действителност той просто упражнява властта, така, както е посочено в конституцията. Ето защо проблемът за характера на българското управление съвсем не почива върху личните качества на този или онзи политически деятел, а върху конституционния ред.

 

След като конституцията отнема прякото упражняване на власт от страна на суверена, след като слива властите и законодателният орган разполага с правото безконтролно и безотговорно да упражнява почти цялата власт от името на суверена, след като депутатите се посочват от партийните ръководители, а не от народа, и тези, които се сдобият с мнозинство в парламента, управляват не според собствените си прищевки, а според установения по закона начин.

 

 

ЗА СВОБОДАТА

 

След всичко казано дотук трябва да се изясни понятието свобода. Мнозина смятат, че свободата е да можеш да правиш каквото си искаш. Това не е свобода. Свободата е да се упражнява власт и да се носи отговорност за своите постъпки. Ето защо когато някой започне протести, то това е или израз на безправие или пропаганда на малцинството от народа. Ако народът е свободен, той не протестира, а упражнява властта си. Правото на протест замества правото на власт и е доказателство за липсата на народен суверенитет. Правото на протест е прах в очите на народа, защото упражняването на свободно поведение не е свобода. Свободата е само когато реално се упражнява властта.

 

Тогава има ли свобода в България? Няма, защото, ако мнозинството от суверенния народ поиска да отзове свой пълномощник от законодателния орган, това е незаконно. Ако мнозинството от суверенния народ поиска да спре решение на законодателния орган или да наложи свое законодателно решение, това също е незаконно. Незаконно е суверенът да поиска оставката на министър или да контролира работата на изпълнителната власт. Според Жан Жак Русо суверенитетът не може да бъде отчуждаван. В България обаче волята на суверена е незаконна, защото суверенът е подменен. Ако българският народ беше свободен, сградата на парламента никога нямаше да гори, а депутатите нямаше да се крият от тези, чийто права упражняват. Ако българският народ беше свободен, той просто щеше да отзове няколко депутати и да ги замести с други, така че да се получи ново парламентарно мнозинство. Ако народът у нас беше свободен, у нас никога нямаше да се управлява чрез приятелски кръгове и братовчеди, така, както при абсолютните монархии владетелят се обгражда с вярна свита.

 

У нас мнозина продължават да твърдят, че през зимата на 1997 г. е бил сключен някакъв нов обществен договор. Това са глупости, защото законите останаха същите и народът има точно толкова права, колкото и тогава. И ако утре народът като суверен поиска да упражни властта си, на него отново ще му кажат, че това е незаконно. Там, където волята на суверена е незаконна, не може да има нито законност, нито суверенитет.

 

 

Дир ID: 
Парола: Забравена парола
  Нов потребител

0.1358